Той искаше постоянно да спи. Не, защото бе мързелив, или защото бе стоял предната вечер, да учи за предстоящия извънредно труден изпит. Не. Спеше, защото в сънищата си намираше единственото, което го правеше щастлив- тя. Всекидневието го отвращаваше и всеки един разговор му се струваше безмислен, но въпреки това продължаваше да се надява, че в един чрез един от тези неприятни разговори ще я намери- момичето от сънищата му.

Качи се в трамвая и зачете книгата, която беше заел от една малка библиотека, държана от една жена на около 70 със странна руса коса, най- вероятно боядисана с евтина боя. Беше я запомнил, защото винаги след нея се тътреше една рунтава топка косми, която иначе бе куче. Прочете две страници, но бързо му омръзна. Загледа се през мръсния трамваен прозорец, замислен. Мислите бяха все едни и същи.

Един,
два,
три удара от отваряне и затваряне на вратите- беше време да слиза.  Изправи се, но една възрастна дама с малко кученце го подръпна за ръката и той спря:
-Извинявай момче, на последната  спирка трябва да сляза, а торбата ми е прекалено тежка. Казах на Петя от магазина да ми сложи две кила домати, а тя... Би ли бил така добър да ми помогнеш, да я сваля?- кучето на дамата му напомняше много за кучето на изрусената библиотекарката. Ха! Това беше тя, в целия си русоляв блясък! Каква случайност! Той се усмихна и учтиво се съгласи. Вратите се затвориха и той отново потъна в мисли, докато трамвая бавно се придвижваше. Пискливите звуци, които тежката машина издаваше бяха като крясъци. Звучеше все едно изпитва невероятни болки. А може би крещеше, защото наближаваше следващ безкопромисен удар. Ватманът беше като един изтезател, мъчещ бездушно с всяко активиране на механизма за отваряне на вратите.

Момчето никога не бе продължавало след своята спирка.
Не знаеше нищо за последните две,  а сега трябваше да слезе на една от тях и да се прибере обратно. Това, незнайно защо, много го изнерви и той се разтревожи.

-Е, книгата харесва ли ти? – дамата прекъсна мисловната му сесия и посочи тухлата хартия в едната ръка на момчето. – Наскоро я търсех в библиотеката, но явно някой я е взел. Никаква я няма! А толкова исках да я прочета. Не, че не съм я чела четири пъти, но какво да се прави.
-Ами не е лоша, но наистина...
-Лоша ли? Боже, та това е една от най- гениалните книги писани някога. Млад си още. Не разбираш. – дамата секна обяснението на момчето и той се смути. Вратите се отвори и трите килограма домати, заедно с тяхната собственичка, нейното малко рунтаво кученце и момчето се понесоха надолу по черните, прашни трамвайни стълби. Силно казано „спирката„ се състоеше от едно дърво, на което имаше закачена табела с разписанието на трамвая и няколко храсти около трамвайното колело, където шумната машина обърна и забръмча обратно по пътя си. Жената постави кученцето на земята и продължи разговора:

-Живея ей там- посочи една порутена къщичка обградена с треволяци и дървета. Момчето се удиви от къщурката и бързо забрави предишните си притеснения. – Ще те почерпя сега  един топъл чай „Утро„ с малко медец. Жив и здрав да си! А ти имаш ли си приятелка? Право да ти кажа това днешните момичета са ужасни. Всичките са едни нахакани и грозни. Аз едно време каква хубавица бях. Ех леле Иванеее,като погледна старите си снимки виждам защо си ме взел. Иван е мъжа ми между другото. Той почина преди три години.- Библиотекарката и момчето ходеха по тротоара, а женицата разпалено разказваше за своята безкрайна и безрезервна любов. Разказваше как преди да се срещнат тя е сънувала Иван всяка вечер, в продължение на 4 месеца. Разказа как, когато го видяла първо си потъркала очите за да разбере дали отново не сънува. Момчето не усети нито тежината на торбата, нито тежината в душата на женицата загубила своя любим. 

-А, ето го! Той се е прибрал! Виж го, еей там! Проврял си е главата под пердето и ми се хили! Хич не ми се хили! Та аз вече пет месеца те сънувам-закъсня!– тук библиотекарката най- накрая млъкна и очите и се насълзиха от радост. Грабна торбата с доматите и последните 50 метра до дома си, взе на бегом. 
Остави момчето на улицата, а той беше много озадъчен от случващото се. Последното, което видя бе опашката на кучето да влиза през вече изгнилата дървена врата на порутената къщичка.
Отново се загледа в къщурката и видя, че зад прозореца и пердето окачено на него, стоеше една закачалка. 

Озъртайки се той реши да се върне на спирката, и чакайки трамвая да се върне и крещейки от болка да отвори врати да почете, но слънцето грееше прекалено силно в очите му и трябваше да намери снечесто място, за да се наслади на последните няколко глави. Погледна дървото до спирката, което бе се изстреляло изпод наредените плочки, и се забърза към него. Седна и зачете, но, може би отново от отегчение, заспа...

-Мече, събуди се! Мече! Хайде ставай. Идвай да ядем сладолед. – тя е тук. Тя отново дойде! Захилен той тръгна след нея. Не знаеше къде се намира, нито как се е озовал там. Важното бе, че е с нея. Тук много от вас ще помислят, че всичко това е клише, но ако човек не знае какво е да си безумно влюбен в една невъзможна мечта, то по- добре спрете да четете още сега. И това може да се счита за клише.

-Липсваше ми! Чаках те толкова време под дъжда!
-Извинявай. Няма да повярваш какво стана, една жена- библиотекарката с изрусената коса, за която ти разказвах миналия път...

Крясъци. 
Удар.


Трамваят бе дошъл и момчето отново потъна в мрачни мисли. Изправи се, взе книгата и се качи.