От толкова думи няма как да заспя,

май луната ми влезе в окото,

звездите

от мрак се задавят…

*

В гласа ти

зимата се превръща

в кристали,

отчупвам малко смях…

*

Не съм ли,

мисля си,

самотна като снежния човек,

с два въглена очи,

които ще останат, щом се разтопя

и можеш с тях да се постоплиш, щом потрябва,

и ще остане светлина, която докато догаря

ще носиш до безкрая, в който всичко си отива…

Два въглена да се постоплиш…

какво са в снежната пустиня…

Два въглена да се постоплиш…
какво са в снежната пустиня…

Е, какво са - искрица живот, надежда!
Черно и бяло, топло и студено, живот и смърт...Умела игра на светлини и сенки, на контрасти! Първите две миниатюри звучат почти като хайку! Поздрави!

Е топлина, и може би такива сме, тяло от сняг, но въглени очи...
Много актуално!